standartnews.com banner
 ОБЩЕСТВО Петък, 13 Април 2001 
 

ВОДЕЩИ ЗАГЛАВИЯ

  ДЕНЯТ
  СТРАНАТА
  ИКОНОМИКА
  СВЯТ
  ЛИЦА
  СтандАрт
  СЕМЕЙСТВО
  СТИЛ
  ВРЕМЕТО
Bulgarian Edition
English Edition


mobiltel.bg mtel.net gyuvet.ch

Търновската конституция забрани робството

Тя ще остане в историята ни като великолепен политико-правен паметник, завоевание на народа ни и оръжие за изграждането на Третата българска държава

Димитър Попов
бивш премиер

Санстефанска България бе "убита" чрез Берлинския конгрес, свикан през юни 1878 г. Под председателството на германския канцлер Бисмарк и с единодушието на представителите на Германия, Австро-Унгария, Великобритания, Франция, Италия и Русия на 1 юли 1878 г. бе приет Берлинският договор, с който се създаде зависима от Високата порта българска държава - Княжество България, обхващащо Северна България и Софийския санджак. Тракия, под името Източна Румелия, остана зависима от султана провинция. Одринско, Беломорието и Македония бяха върнати на Турция. Северна Добруджа бе дадена на Румъния, а Нишкият санджак - на Сърбия. Никой не поиска да чуе какво мисли по този въпрос България. Според Берлинския договор българската държава се възстановява като конституционна монархия, начело с княз, под върховната власт на султана. Княжеството се задължава чрез "едно събрание на български първенци, свикано в Търново" да изработи и приеме "Основен държавен закон", преди да е изтекъл срокът на временното руско управление. Учредителното събрание е свикано на 10 февруари 1879 г. На тържественото откриване на събранието присъствали представители на държавите, подписали Берлинския договор. Открива го княз Ал. Дондуков-Корсаков. Той представил проекта за Органически устав и призовал народните представители да го обсъдят свободно и без никакви ограничения да внесат в него считаните за необходими изменения и да го приемат. Събранието се състояло от 229 народни представители. От тях 117 били "по право". В това число влизали 12 представители на висшето духовенство и 105 представители на административните съвети и съдилищата. По избор били излъчени 88 души. 19 били назначени от княз Ал. Дондуков-Корсаков, а 5 били представители на учреждения и дружества. На 10 000 души от населението се падал един депутат. Княз Ал. Дондуков-Корсаков осигурил квота от представители на мюсюлманското население. В Учредителното събрание били включени едни от най-известните дейци на Освобождението, главно от Цариградската група: П. Р. Славейков, Др. Цанков, П. Каравелов, Гр. Начович, д-р К. Стоилов, Д. Греков, М. Балабанов, Т. Икономов, екзарх Антим I, Н. Цанов. За председател на Учредителното събрание бил избран екзарх Антим I, а за негови заместници П. Каравелов и Т. Икономов. В Търново пристигнали и 45 народни представители от Източна Румелия и Македония. В първите дни народните представители обсъждали бойкот на Учредителното събрание в знак на протест срещу решенията на Берлинския конгрес. Но позицията на княз Дондуков-Корсаков била категорична: решенията на конгреса ще бъдат изпълнени. В крайна сметка бил изготвен меморандум до Великите сили, подписан от 120 депутати, и бил връчен на представителите им. Без резултат. След това бил разгледан проектът за Органически устав. Подготовката му е започната още през първата половина на 1878 г. Негов автор е С. И. Лукиянов - завеждащ съдебния отдел при временното руско управление. За основа той ползвал конституцията на Сръбското княжество от 1869 г. и отчасти румънската от 1866 г. В обсъждането на проекта взели участие и български политици, начело с проф. Марин Дринов. Проектът бил занесен от княз Дондуков-Корсаков на император Александър II. След обсъждането му императорът го изпратил за доработване на специална комисия. Този проект бил умерено консервативен. Предвиждал твърде широки пълномощия на княза и изпълнителната и законодателната власт, а в Народното събрание назначаваните депутати били повече от избираните. Умерено били формулирани въпросите за основните права и свободи на гражданите, върховенството на закона, неприкосновеността на частната собственост, свободата на печата. Проектът претърпял сериозни изменения. Стеснени били пълномощията на княза и разширени тези на Народното събрание. Въведено било всеобщо и пряко гласуване, били взети предвид демократичните традиции на българския народ за широко местно самоуправление, липсата на съсловия и дълбоко класово разслоение. Така проектът станал значително по-либерален. Русия се стремяла той да не бъде с по-малко достойнства от изработвания по същото време от европейска комисия Органически устав на Източна Румелия, да е по-съвършен от конституциите на останалите балкански държави, като даде възможност за изграждането на модерна, либерална и демократична държава, която да бъде притегателна сила за останалите под робство българи. Освен това тя искала да докаже на Европа, че не иска да превръща България в руска губерния. При обсъждането се разгоряла гореща дискусия между оформилите се вече партии на консерватори и либерали. Вторите наложили своите разбирания за демократична държава. Отхвърлили предложенията за сенат, който да посредничи между Народното събрание и княза, да тълкува конституцията, да потвърждава приетите от Народното събрание закони. Наложили пълна избираемост на депутатите при долна възрастовата граница 30 г., а за избирателите - 21 г. Законодателната инициатива се предоставила поравно на княза и Народното събрание. Прогласили се върховенството на закона и равенството пред него, неприкосновеността на частната собственост и липсата на съсловия. Първоначалното образование било обявено за задължително и безплатно. Забранили се мъченията, налагането на непредвидени в законите наказания, конфискуването на имотите, цензурата. Обявена била пълна свобода на словото и печата, на сдруженията и вероизповеданията, както и неприкосновеност на личността и жилищата. Не бил допуснат текст, обявяващ България за васална на Високата порта. Утвърдена била административната структура на държавата, знамето, гербът и държавният печат. Учредителното събрание не е могло да приеме друга форма на държавно управление освен конституционна монархия, тъй като този въпрос е бил решен неотменимо в Берлинския договор. Търновската конституция е приета на 16 април 1889 г. Тя е разисквана на осем заседания и проектът с направените изменения и допълнения бил предоставен на четиричленна помощна група, която извършила окончателната редакция. В две следващи заседания Учредителното събрание прочита и приема окончателните текстове. Търновската конституция ще остане завинаги в историята на България. Не само защото е първа. Тя наистина има редица достойнства и превъзхожда много от съвременните й конституции. Но изключителното й значение за нас и историците се определя от други критерии. Тя става основен закон на Третата българска държава след петвековно мракобесническо робство. Довчерашната рая - безправна, робска, без признати права и свободи, се превръща в общество от конституционно правни субекти. Довчерашният роб става гражданин, носител на права и свободи, чийто обем не е по-малък от този на гражданите в най-демократичните тогава държави. Вече никой не може да посяга на личността му, да безчести жената и дъщерите му, да събира двойно и тройно данъци, да го продава като роб, да му отнема имота и вярата. Придобива свой съд, който правораздава по български закон. Притежава своя войска. Сам той има право, чест и задължение да воюва срещу посегателите върху отечеството. И пред закона той е равен на другите и никой няма повече права от него. Като израз на благородство, политическа зрялост и толерантност българинът не прави от вчерашния поробител свой роб. Напротив - специален текст забранява робството. България почти отвсякъде "граничи със себе си". Заобиколена е с български земи, в които живеят наши сънародници, но роби. Единият брат е в свободна България, а другият - във все още поробена българска земя. Трябва да му се даде надежда, вяра, изход за продължаване на борбата за освобождение. И се създава втората алинея на чл. 61: "Всякой роб, от какъвто пол, вяра, народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия." Има най-после късче земя, където не само българинът, а всеки става свободен, щом стъпи на нея. Не е трудно да си обясним защо след възкръсването на българската държава в нея дойдоха да живеят над 1 200 000 българи, родени извън границите й? Търновската конституция бе обект на посегателства от князе и царе. След преврат на княз Ал. Батенберг от 27.04.1881 г. последва поисканият от него режим на пълномощия и това доведе до неприлагане на конституцията от 11.VII.1881 г. до 6.IХ.1883 г., когато действието й бе възстановено. Апетити за промени на конституцията имаше и цар Фердинанд. Тя претърпя изменения и допълнения два пъти. В деня на деветнайсетомайския преврат на Кимон Георгиев и армията с Указ № 4 от 19.05.1934 г. конституцията фактически бе "замразена" политическите партии - разтурени. На 21.04.1935 г. цар Борис III подписа и обяви Манифест към българския народ, с който обеща нова конституция. Обещанието остана неизпълнено. Монархът установи личен режим на управление - до смъртта си през 1943 г. След това управляващите се позоваваха на Търновската конституция само "при нужда". Тя бе отменена с приемането на "Димитровската" конституция. И сега се чуват гласове за възстановяване на Търновската конституция. Разбира се, това е невъзможно. Не само защото монархията като държавна форма на управление вече не съществува. В много други отношения тя е остаряла и не отговаря на изискванията на съвремието. Но тя ще си остане в историята ни като великолепен политико-правен паметник, завоевание на народа ни и оръжие в ръцете му за изграждането на Третата българска държава.

Вашият коментар

  

 
Обратно горе © Стандарт. Издава 'Стандарт нюз АД'   |   webmaster