Светът отива към добро, той няма да загине. Аз долавям тези неща, казва Йосиф Петров фото "Стандарт"

- Аз съм демократ. Аз съм против тоталитаризма изобщо, било то червен или кафяв. Против всичко, което е насилие. А сега си е пак тоталитарно време. Тоталитарно, коварно и продължава. Рухна само стопанската система, но тоталитарният дух остана. А той няма тегловност, цвят, големина и форма. Това е състояние. Тоталитарният дух е злина. Тези, които го носят, не желаят да идем в Европа и това сега не е демокрация, а дивокрация. Има цензура по-лоша от преди.

- Не, аз и тогава не бях доволен. Мен тия работи ме отвращават. На лагера в о. Персин край Белене бях без съд и присъда - години каторжен труд. А сега пак без съд и присъда квартируваме при сиромашията. И така може да изкараме един век, защото комунизмът ни научи така. Нашият народ е сбъркан, объркан и побъркан.

Сега с литературния критик от Пловдив Марин Кадиев сме решили да извадим всичките ми стихотворения със социално-граждански мотиви в едно томче. Той ще направи предговор, в който ще обясни каква е тази книга. Ще има сатира, ирония, шеги, но все свързани с нередните обществени работи. Ще я издам, за да остане като художествен документ за една епоха. Трябва да отречем всички мръсотии и лъжи. Има ли един осъден милионер досега? А кой прави да няма? Този, който има интерес да е объркана държавата, че да може да се извърши грабежът, наречен приватизация. Половин век комунизъм имаше само заплата и пенсийка, нямаше натрупани пари. Как може сега един да купи хотел за 6 млн. на Златни пясъци?

- Това са социално-граждански мотиви, не са политика. Политиката е мръсна работа и е лъжовна, а моята поезия е само истина. Имам за природата, любовни. Имам и цинични, много ме карат приятели на маса да ги казвам. Моят живот е доста тъжен. През бомбардировката във Враца 1944 г. загубих двете си деца - момиченца на 5 и на 3 г. Майка им беше първата ми ученическа любов, но след смъртта им охладняхме един към друг и се разведохме. На стълбите на съда се прегърнахме и, плачейки, си тръгнахме. След това имам друг брак. Гинка беше 16 г. по-млада от мен и си отиде от този свят преди 13 лета. Беше на 63. С нея имаме една дъщеря, а тя ме радва с четири внучета. Имам едно стихотворение. Пиша за тъжния си живот и накрая казвам: "Всемогъщи Боже, искам да живея\ давам ти богатство, злато, звонк, имот,\ остави ми, мили Боже само нея,\ само нея - глътчицата кислород!"

- Само от радиото и от разговори с приятели. Имам усет, като засека два-три факта, и ми става ясно. Много неща не се пишат, но аз ги усещам, защото живея в тях. Имам отношение към обществените работи от юношески години до днес и продължавам. Сега от няколко месеца не мога да извървя и сто метра, боли ме десният крак. Затова събирам приятелите си тук.

- Сега, като започна студът, та до март пием греяна ракийка.

- Ей тука. Сам. Разговарям с Бога в тия години и тия нощи. И се чувствам добре сам. Аз живея интензивно сам - и със спомени, и с настоящото, и с размисъл.

- В историята. Имам и такова стихотворение. То дава обяснение за ония 45 и тия 15, общо 60 години и започва така:

"Загледан в бъднините ни порозовели/ и звездно озарен и запленен от тях,/ дочувам гласове на люде застарели,/ съсипани от Юдин срам и Кайнов грях" А накрая завършва така: "Червеният терор и чумата кафява/ прокълнати отдавна в гроб единен спят,/ човечеството милиардно поумнява/ и става все по-мъдър и добър светът"

Какъв оптимизъм, а? Светът отива към добро, той няма да загине. Аз долавям тези неща.

- Нощно време ми хрумват. Имам си касетофонче. На него записвам. После чистя думи и изрази. Така казвам и на младите: не бързай, поправяй, живей с него и накрая, като ти хареса всичко, запиши го. Даже по телефона диктувам на дъщеря ми и тя ги вкарва в компютъра. И продължавам. И съм изумен приятно, защото никога не съм мислил, че ще живея до 94 години - навършвам ги на 14 май. Мислех си, че на 60 ще умра. На 70 пак ми се размина. На 80 животът взе да ми харесва още повече. А като навърших 90, се отказах да мра.