English Edition Английска версия на Стандарт

Standart News

Общество ЧЕТВЪРТЪК, 28 Февруари 2013

Реклама







A
A
A
размер на текста

Здравословен глад и за партиите


Исак Гозес

Сред многобройните искания на протестиращите се чу и още едно: Субсидиите на партиите да отидат за образование. Други недоволни настояха въпросните милиони да се насочат към здравеопазването. Става въпрос за дванадесетте лева на година, които всяка партия, надхвърлила 1% на последните парламентарни избори, взема за всеки пуснат за нея глас. Изчисляват се на базата на пет на сто от минималната работна заплата. Законът си е закон. За мнозина обаче това са немъчени народни пари, хвърлени на вятъра. Около четиридесет милиона лева на всеки 12 месеца. Вятърът в случая е групата платени партийни чиновници, десетки, често пъти неотваряни с месеци и години клубове, тонове предизборен агитационен амбалаж, а много често луксозни подаръци, скъпи пътувания на партийните лидери и делегации, приятни почивки.
Разярени активисти веднага ще скочат срещу подобно мислене: Вие настройвате хората срещу партиите, ще кажат. Всъщност това едва ли е нужно. Самите партии са направили достатъчно против себе си. При това с особено старание. Ако не беше така, едва ли улицата щеше да скача толкова много срещу тях, да настоява да ги няма.
Партиите са необходимото зло на демокрацията, твърдят класиците. Без тях е анархия, хаос и нищо. С една също е толкова лошо, независимо колко е най-великата, любимата и просъществувала над един век.
Мотивите на законодателя да отреди споменатите милиони за партиите са, че те са жизнено необходими за съществуването им. Надеждите са, че тази субсидия ще отвеят за миг всички черни каси и финансови зависимости. Ще ги направят партиите бели и добри и ще осигурят добри възможности за дейността им в полза на народа. Когато са гласували въпросната субсидия обаче, народните избраници едва ли са мислил за ден като днешния, когато от държавната хазна са остъргани всички резерви. Че някак си не е редно, когато навсякъде се говори за липса на пари, затварят се болници, а десетки граждани заради кредити са заплашени да загубят жилищата си, партийните каси да са пълни.
Когато хората са стегнали колана си до задушаване, редно е и партиите да се включат в това всенародно гладуване. Да го приемат като една здравословна диета и ще се почувстват много добре. Нека сами се откажат от част от субсидиите си. Като забогатее държавата, пак да си ги вземат.
Свидетели сме как отдавна излезли от политическата игра формации имат помещения в централните зони на почти всеки град. Не на свободен наем, разбира се. Лидери на селско градско и общинско ниво ги ползват като свои. Стига се до парадокси. Лекарски кабинет няма, но поне над пет помещения в селото да блестят партийни табели. Такъв е законът. Да, но той не предвижда партийните клубове да могат да се дават под наем и превръщат в кафенета и кръчми, както често се случва.
Големият Борис Димовски разказваше как когато  бил в Истанбул, го питали каква заплата взема като депутат във Великото народно събрание. По това време един турски парламентарист получавал около $3000. Абе на мен ми е малко трудно да ги изчисля, казал големият художник. А всъщност той много добре знаел, че получава точно сто долара. За авторитет прибавил обаче една нула $1000. Но и в този случай колегите му от южната ни съседка се хванала за главата. Невъзможно. Да бе, може би нещо съм грешил в пресмятането, отвърнал художникът. Една възрастна женица пък, която през 1949 година направо от полето изпратили в българския парламент, разказваше, че като свършили мандата, на всеки подарили по едно парче плат. И тя била много доволна.
Не искаме да връщаме избраниците ни в това време. Нека днешните ни депутати взимат заплати като швейцарските си колеги например (Грешка: Избраниците в страната на часовниците нямат заплати, служебни коли и считат присъствието си в парламента за чест, а не за възможност за изгода.) Днес всеки роден парламентарист се полагат по около 1500 лева (две трети от заплатата) допълнително над месечното възнаграждение. Те са безотчетни, предвидени са за съветници, наем на помещения в избирателните им райони и други разходи. Колцина обаче ги ползват за това. Това не е популизъм. Такава е реалността. От всички най-много искам родните депутати да получават колкото колегите си от най-богатите европейски страни. Но преди това нека работят така, че България трябва да стане като тях.
Агенция Стандарт НюзКъм мобилната версия

Изпрати на приятел