Sponsored by Mtel

Standart News

s ВТОРНИК, 29 Ноември 2005

Реклама
A
A
A
размер на текста

Небостъргачите нямат място в София

Архитектурата стана заложник на общество, коeто рекламира спектакъла, твърди Оливие Боасиер



Фото Антон Чалъков
              Николай Н. Нинов
  

- Инвеститорите в последните години налагат едно стряскащо лице  на София. Става дума не за естетика, а за триумф на кича. За него обкръжаващата  среда не означава нищо, архитектът е само изпълнител на абсурдни желания. Вие  познавате столицата - какво би трябвало да залегне в концепцията за бъдещето на  архитектурния й облик?

 

- Архитектурата е зависима. От околна среда, от цялостния облик  на града, от хората с пари, които купуват парцели, терени и скоростно строят. Аз  не вярвам, че дори един кмет може да спре този процес, все пак строителството е  принос в динамиката и икономиката на един град. Е, след това идва и слисването

 

"О, какво построихме! Какъв ужас!"

 

Въпросът е как да се приобщят инвеститорите към естетиката на  града. Как да ги приучите да мислят за съжителството на различните архитектури.  Това е не само въпрос на професионална съвест, но и на градоустройствен план със  силата на закон, който трябва да се спазва. Хората, с които аз работя, преди да  строят, винаги са наясно в какъв град ще строят, какви паркове, какви градини,  какви улици има наоколо и как бъдещата им постройка да се откроява и да е един  приятен съсед на този фон. Как тя да не хвърля сянка върху друга сграда, как -  ако е с остъклена фасада - да не заслепява други постройки в съседство,  отразявайки слънцето. Всичко трябва да се прeдвижда. Ако градската ви управа  възложи или внуши на инвеститорите такова разбиране, би било чудесно. Не казвам  кметството да налага вкусове, но не може без правила.

 

- Информиран сте, предполагам, за наскоро приключилия конкурс  "Визар". В него се състезаваха и 28 проекта за небостъргач в София. Те породиха  смут сред специалисти в различни браншове, които смятат, че билдингът не се  вписва в днешната столица.

 

- Да, видях изложените проекти. Нито един от тях обаче не  указва, че в три и половина след обяд цял един квартал, където би бил издигнат  даденият небостъргач, ще потъне в сянка. Един от големите проблеми пред  архитектите по света е как да не лишат хиляди хора от хоризонта, който са имали  до този момент. И друго: само няколко от проектите предвиждаха паркинги. Е, как  без тях?! Как да стигнем и как да си тръгнем от този билдинг, където ще работим  или живеем? Къде ще си оставим автомобилите?

 

- Доколкото помня, сред стоте топ сгради на ХХ век няма  небостъргач. Това не е ли показателно?

 

- Показателно е, разбира се, но далеч по-важно е защо се  появяват небостъргачите - заради липсата на площ за застрояване. Целта е да се  съберат максимум хора на минимум място. Хора, на които след това им остава, уви,  само да се изкачват и слизат. Това е изключително потискаща архитектурна форма.  И аз не виждам разумна причина за небостъргач в София. Идеята е несериозна, за  да не кажа враждебна, за облика на столицата. София все още впечатлява с празни  пространства, завладени от растителност - зелени кътчета, храсти, за съжаление  лошо поддържани. Но това е поправимо. Тревожното е, че пешеходните зони и  зелените пространства намаляват, вместо тях изникват паркинги. И блокове на педя  един от друг. Да, множащите се все-повече автомобили са изпитание за модерното  градостроене, но без автомобили не може и затова трябва да се мисли отсега и  стратегически.

 

- Как тогава да се обновят градските пространства? Трябва ли да  възпроизвеждаме, без значение къде в София, ту огледалните фасади, ту билдингите  от един "Дефанс" край Париж?

 

- Ще го повторя с още думи. След като специалистите ви бъдат  наясно как се е изграждала София в последните 100 години, чак тогава трябва да  се запитат какво ново да измислят и как

 

да го впишат в духа на мястото

 

според духа на времето. Ето какво си казва един Жан Нувел -  след като построя сградата си, около нея трябва да бъде по-хубаво, отколкото  преди да я издигна. Значи, тя трябва да изглежда така, че да изпъкнат още повече  качествата на обкръжаващата я среда. С други думи, Нувел се е запитал: "Къде съм  аз, какво правя тук, какво ще допълня и подобря?". И си е отговорил: "Тук съм,  за да направя нещо добро. Нищо не подценявам край мен, гледам внимателно,  коректно, приятелски, така че да направя целия ансамбъл по-красив." Аз разбирам  тревогите за София. И за младата ви архитектура, така изкушена от Америка. Аз  самият съм от поколението, което Америка смая през 60-те години, знаете -  заведенията за бързо хранене, кока-колата, поп арта, автомобилите и пр. Тези  модели се усвояват; има малко постмодернизъм, който върви с традиционната  архитектура на София, плюс няколко архитекти, които са вече с едно равнище  напред и които създават една съвременна българска архитектура, без да се  съобразяват с доскорошните строги и геометрични форми.

 

- Но и по света се търси бляскава, смайваща, дори шокираща  визия. Не намирате ли известно маниерничене, доза поза в това да шокираш,  обяснявайки, че тенденциите днес позволяват всякакви форми?

 

- Това е меко казано. Днес светът наблюдава една експлозия на  овалите, закръгленостите, острите върхове, квадратите, живите цветове и всичко  това се омесва невъобразимо, за да заприлича една сграда на картинка. И изведнъж  архитектурата става архитектура на изображенията, тя става картинна, тя слага на  стените подвижни образи. И аз съм наистина изумен, защото възприемам  архитектурата като нещо солидно, като сбор от изкуства, и е нормално да не се  доверявам на тези тенденции, защото всеки път, когато изкуството се доближава до  спектакъла, то се самоунищожава. Защото спектакълът няма задача да е траен във  времето. И защото изкуството няма нищо общо с развлечението.

 

Като говорим за спектакъла, нека добавя, че в него участват  дори държавни глави, които мечтаят да оставят следи, нещо по-трайно от тяхната  политика. И какво е това нещо - ами, сгради, естествено. Така архитектурата  става играчка в ръцете на амбицирани президенти, премиери, кметове, инвеститори  - искам, значи, да бъда виждан; вижте колко съм хубав; аз направих ето това. И в  резултат изникват най-голямата сграда, най-високата, най-червената,  най-зелената. Това е опасното - архитектурата да е заложник на едно общество,  което рекламира спектакъла, визията. А

 

една сграда
не се прави само за да бъде  гледана

 

Призванието на архитектурата изобщо не е това. И ако Гери,  Нувел, Фостър се превърнаха в явления, то е, защото се появиха във време, когато  архитектурата жадуваше за нов тип изразяване. Те проектираха сгради, станали  модели на нещо, което не беше съществувало. Всеки от тях работеше строго  индивидуално и необичайно, такова беше виждането им. Поради което изобщо не им  бе лесно, в началото те бяха тотално отхвърляни.

 

- Достатъчно предизвикателства, за да се върнете към  оперативната журналистика...

 

- Не, няма да е справедливо, а и не бих бил обективен. Аз работех, работя и  сега с няколко гениални архитекти, които освен това са ми близки приятели. Как  да пиша за другите, които са ми точно толкова в повече, колкото и един  небостъргач в София? Оттук и моята пристрастност към съвременното изкуство, а не  към сътвореното през вековете. Ами, аз живея днес, сега, свидетел съм на  изкуства, които се развиват заедно с мен, които ми принадлежат и на които аз  принадлежа. Това е моят живот в развитие. И е логично да предполагам, че върхът  в някое изкуство се ражда може би точно в този миг, докато ние си говорим, в  студиото на един млад човек, в едно предградие на един аржентински град. Знае ли  човек?! Друг въпрос е какво изкуство се твори днес, има ли изобщо изкуство, къде  се намира то и не са ли твърде много артистите днес.

 

Изпрати на приятел