Sponsored by Mtel

Standart News

s НЕДЕЛЯ, 9 Ноември 2003

Реклама
A
A
A
размер на текста

Внукът на Мара Бунева съветвал президента Рейгън

Наследниците се върнаха с 66 кашона багаж от Америка


         По време на скопския студентски протест 20 младежи са подложени на средновековни изтезания само защото са с българско национално самосъзнание. Юристът в скопското Велико жупанство Велимир Прелич проявява истински "талант" - по негова заповед са стягани главите на следствените, чупени са ръцете им с дъсчици между пръстите, заравяни са живи. На 10 декември 1927 г. студентите са осъдени на каторга, но ВМРО също произнася присъда - смърт за злодея. Оттук насетне дните на Прелич са преброени, защото неговото възмездие е с име на жена - Мара Бунева.        
    "Чула за зверските мъчения на задържаните студенти, леля ми Мара Бунева веднага заминала за Скопие с една единствена цел - отмъщение. Тя била омъжена за български офицер в София, но покрай брат си Борис Бунев вече била посветена в македонското движение и работела за него. Когато комитите я посочили за екзекутор на Велимир Прелич, тя тръгнала, без да се обади на близките си." Така започва разказа си Милко Бунев, син на Борис Бунев и племенник на атентаторката Мара Бунева. Съпругата му Антония допълва казаното от него, разлиствайки старите албуми.
 Двамата са запазили младежкото си излъчване въпреки превратната и нелека съдба на емигранти "невъзвращенци", прекарали 27 години от живота си в Америка, голяма част от които - без никаква надежда, че ще могат да видят отново родината и близките си. Сега се налага да преустройват живота си наново.
 "Предците ми са българи от Тетово, отдалечено на 50 км от Скопие. Освен Мара баща ми Борис имал още една сестра и брат. Те остават в Тетово, а татко го изпращат в Солун да учи в търговската гимназия. Обучението било солидно, изучавали по 3-4 езика и после повечето от завършилите станали директори на банки. По време на Междусъюзническата война обаче, когато българските войски се изтеглят от Солун, баща ми тръгва с тях и става храненик на военното училище в София. Знае добре български език, явява се на изпити, завършва и става кавалерист в конния полк на царската гвардия, участва в битки. Животът му не бил лош, но баща ми се свързва с македонската организация и решава да напусне армията без никакви финансови перспективи. Става инструктор в организацията и според изискванията й се мести от град на град из Пиринска Македония - в Неврокоп, в Петрич, където аз съм роден, в Горна Джумая. През 1931 г. се оженва за майка ми, а през 1934 г., когато е превратът на Кимон Георгиев и Дамян Велчев, го осъждат и с другарите си попада в Софийския централен затвор. Освобождават го след пет години заради амнистията", разказва Милко Бунев. Семейната сага е дълга и заплетена, обхваща няколко поколения и, разбира се, оставя отпечатък и върху съвременниците ни.
 "След 9 септември 1944 г. татко пак изчезна. Спомням си, че майка ми тръгна да го търси. На улицата пред затвора я заговорили две млади момчета. Оказало се, че навремето са лежали в една килия с баща ми, а сега новата власт ги направила надзиратели. От тях разбрахме, че татко пак е арестуван и лежи там без присъда. Тези млади, хора, с риск да бъдат застреляни, носеха писма от баща ми, но ни молеха да ги хвърляме в печката веднага след като ги прочетем. После ни изселиха, татко изпратиха в Белене и го пуснаха чак през 1953 г., когато затвориха лагерите. Нямахме покрив, живеехме по приятели, а по политически причини аз не можах да вляза в университета. По-късно реабилитираха баща ми и ми позволиха да замина да следвам английска филология в Югославия. След три години отношенията между Титова Югославия и тогавашна България се промениха и казаха, че трябва да се връщаме", въздиша Милко Бунев. Той и съпругата му работели в Комитета за туризъм и преподавали в школата в Банкя. Учителите по чуждоезиково обучение тогава се броят на пръсти, но желязната завеса е непробиваема дори за тях. Буневи избират свободното съществуване и през 1974 г. заминават за Америка, където преподават на наши емигранти. В Детройт се запознават с Роналд Рейгън. По онова време бъдещият президент на САЩ още събирал съмишленици. Милко Бунев се включил в движението "Граждани за Рейгън" и направил няколко интервюта с него и работел в неговия екип. Сега снимката на Рейгън, поставена на видно място в хола, е едно от нещата, които напомнят за 27-те години емигрантски живот в Америка. Водени от носталгията, Буневи се завърнали у нас през 2001 г. Багажът, който донесли в 66 кашона, още не е разопакован напълно. Зад океана - в Чикаго, остава да живее и единствената им дъщеря заедно с трите им внучета.
 Людмила Първанова 

Изпрати на приятел