Sponsored by Mtel

Standart News

s ПЕТЪК, 18 Август 2006

Реклама

В РУБРИКАТА ЧЕТЕТЕ







A
A
A
размер на текста

Любовници


Марко Семов
"Истории, които..." - така е нарекъл Марко Семов сборника си с разкази, които известният наш народовед предостави за обнародване на в. "Стандарт". В петъчните ни броеве ще публикуваме някои от 25-те истории, които ще ни напомнят, че не сме случайно на този свят.
В края на годината ще зарадваме нашите читатели с красиво томче, побрало "Историите, които" Марко Семов е получил в дар от самия живот.
Еленът не беше толкова стар, колкото едър и силен. И все пак много беше видял и през много битки минал. Познаваше всяка скала и пътечка на десетки километри наоколо. Беше ги извървял и сам, и като водач на стадо, но и той, като всяка живинка, си имаше места, откъдето най-обичаше да се изправи и да гледа.
Пътеката, по която сега вървеше, беше също стара. По нея го бяха водили други мъжкари, паднали отподир - било в смъртни боеве, било от точни бренекета. Вече миришеше на есен, след него оставаха ямки, които се навиряваха и превръщаха в кладенчета. Такъв беше този елен - където минеше, отдире му вървяха кладенчета...
Оттук минаваха и другите кошути и елени, преди да се пръснат по ливадите - сити на остра трева, на билки и на места за любов...
Възлизаше еленът, без да се оглежда и ослушва, предпазливостта по това време на годината вече започваше да го напуска. От няколко дни усещаше онова неспокойно движение на кръвта, което го караше сутрин и вечер да се възкачва тук и да реве. Какъв глас имаше - отвори ли уста, надвикваше планината. Стомахът му се напрягаше и се превръщаше във вик - тъжен, мамещ и самотен. Само като го чуеха, където и да бяха, каквото и да правеха, кошутите замираха - кръвта им - чувствителна към всяка любовна миризма, пламваше, козината по тях настръхваше. И колкото той тях, не по-малко и те го търсеха и намираха по този рев и по миризмата. И той усещаше великата наслада да бъде избран, да бъде викан...
Вече няколко години беше господар на стадото. Младите елени - много от които бяха негова семка, чуеха ли властния вик, който излизаше из огромната тръба на гърлото му, се стъписваха. Колко от тях пък се бяха опитвали да се изпречат на пътя му и да заемат онова най-първо място, което беше от Бога дадено сякаш само на него, той ги прогонваше с два-три удара. Биеше, където му падне, налиташе остро, внезапно и решително...
Пътеката го изведе на високото, почти до самото било на планината, и оттук той можеше да гледа като властелин на целия свят. Имаше огромни, клонати рога, с остри шипове в основата, с които дереше по плешките по-младите или пришълците като с нож. Оттам нагоре тръгваше извивката - широка, разгърната, като че краищата на цялата гора се гонеха да се съберат над главата му.
Спря и не усети как дойде онази вътрешна сила, която заблъска звуците към гърлото му. Ехото пое този вик, пръсна го из гората, като че тръби заехтяха от всичките й кътчета. Усети наслада и дива мощ в себе си...
Тогава ги видя - вдигнали глави, взрени в него. Луда отмала пусна пердета пред очите му. Заглъхна всяка предпазливост, жадно умопомрачение и страст хвърлиха огромното му тяло нататък, където притихнали и покорни го чакаха няколко едри кошути.
Ала този път те не бяха сами... Встрани от тях, в него бе вперил големите си очи, черни и силни, друг елен. Нямаше време да го оглежда и изучава - много такива бяха минали покрай рогата му, на много такива беше раздирал плешките и смачквал вратовете, много пъти ги беше гледал как напъдени щръкват далеч и от стадото, и от рогата му.
Сбиването стана в средата на поляната. Първият удар беше толкова силен, че старият видя черно пред очите си, кръвта му за миг спря своето бясно движение и той разбра, че срещу себе си има корав противник. Удари челото му, а като че удари оная скала, край която понякога се спираше да разтърква зарастваща рана. Но не се отдръпна, не отскочи назад, за да набере нова сила. Беше срещал много и всякакви удари, за да се стъписа. Младият обаче отскочи... Тогава се засили и преди другият да се извърне, го удари отстрани. Не можа да забие най-ниския шип на рога си така, както умееше да прави. Ударът мина край бедрото и той усети колко здрави бяха краката на другия. Не се разгневи - видя как младокът отмести, като изхвърлена задницата си, ала и как светкавично се обърна и много по-рязко, отколкото можеше да се предполага, му налетя. Ох, как го удари! Цялото му тяло се повдигна, като че някой го беше вързал за рогата и го дръпна назад. Изправи се на крака и само неопитността на противника го спаси. Ако след този безумен удар беше последвал втори, нямаше да е готов да го посрещне.
Кошутите, свити в края на поляната, слушаха силните, дъднещи удари на челата и клющенето на рогата. Цялата гора замириса на похот, на омраза и мъст и те усетиха как тази миризма ги опияняваше, превръщаше ги в покорни, готови да се укротят пред порива на всеки от двата мъжкаря. Знаеха, че скоро това чаткане на кокал о кокал ще спре - единият ще усети властта на другия и ще се вдигне засрамен на високото, а самецът, победителят, ще тръгне след тях, ще подвре бърни под опашките им, после ще ги обладае с всичката сила на своите стотици килограми. И те ще почувстват онази велика отмала на заситената си утроба.
Те виждаха обаче пред себе си нещо съвсем друго. Двете мощни тела вече не се отделяха, никой от елените не подгонваше другия, нямаше ги даже тия вчестявания и подлудяващи кръвта удари на кокал о кокал. Като че бяха едно цяло, което се въртеше и превръщаше омекналата есенна поляна в голям, разровен кръг. И колкото времето на битката минаваше, толкова по-голям ставаше той. Такива хармани от разровена земя, търсейки коренчета и желъди, оставяха само големите стада от диви прасета...
Не, не се отделяше никоя глава вече от другата, никое от двете тела не отскачаше встрани да поеме мощ, да се обърне и да нанесе последния удар. Нито последва победен рев, от който и лисиците, скрили се в дупките си, долу край селата, да разберат, че планината има вече своя победител, а кошутите своя първенец... И никакъв знак, че борбата е на привършване. Продължаваше да се носи наоколо само онова тежко, запъхтяно дишане, онази мощна свирня на ноздрите и онзи потъващ в земята тътен от копита, които ровеха все по-дълбоко поляната.
Кошутите стояха забравени и ненужни, гладът на утробите им като че стихна. Най-младата и най-силна се наведе, дръпна стръкче острика, после унило тръгна към гората. След нея се разшаваха и другите... Сякаш се опразни планината. Старият елен усети жестока болка от безсилието си, за първи път почувствува колко страшно е да си изоставен.
Закърши рога с още по-голяма ярост, не мощ вече командваше движенията му, а гняв и дива омраза, които изсмукваха последните му сили. Случвало се бе неведнъж, в тия десетки битки, които беше водил, да заклещи рогата си в рогата на другия. Ала то траеше малко - напъне, извърне глава, захапката на костта отпусне - и се освободи за удар. Сега не разбираше какво бе станало. Главата му беше като окована. Поискаше ли да я мръдне встрани, усещаше, че повива с нея и тялото на своя противник. Същото усещаше и младият елен. Рогата се бяха вплели така здраво, че дебелите им клони бяха станали като решетка.
Колко време вече се бъхтеха! Наоколо миришеше на влажна гора, нямаше я миризмата на отъпканите треви и билки. Те дишаха само влагата на разораната земя, но не можеха да изправят глави, нито да се разкопчат.
Принудени бяха да търпят и челата си, опрени едно о друго, очите им - отделени на сантиметри, се гледаха не с омраза, а с жестокост. Бяха облегнали носове и дишаха собствения си въздух, което още повече разгаряше ненавистта им.
След часове борба те бяха вече изорали поляната открай докрай и целите бяха в кал. От гърбовете им излизаха облаци пара. Изведнъж силите на младия сякаш свършиха, той се подхлъзна и падна. Опита да стане, но главата на другия му пречеше, старият елен го натисна, почти усетил победата.
И в жилите му, вдървени от натягане, нахлу нова сила, онези тайни резерви, каквито всяко живо същество изважда в последната секунда преди смъртта, или преди победата... И старецът вече я усети. Тя идваше при него, както бе идвала винаги досега, и озверението, с което натисна противника си беше толкова голямо, че той чу как в него нещо изпращя и той, опитният боец, позна края. Понечи да вдигне глава, да изправи рогата си и да изреве така, както неговите дробове можеха да се издуват след всяка победа... Ала не можа дори да я пошавне - омекналото тяло на поваления елен го дърпаше към земята и колкото и да се напъна, колкото и вратните му жили да се обтягаха, не се получи нищо освен болка.
Сега отново се озвери, дръпна глава не нагоре, а назад - искаше да завлече противника си в гората, там да го заклещи между дърветата. И колкото изтощен да беше, като вървеше заднешком, старият повлече младия. Върху смачканата земя, влажна и мека, остана широка разлата следа.
В гората тялото наистина се заклещи о две сраснали се букачки. Сега старият отново задърпа. Ала колкото и да напъваше - другият елен не поддаваше - ни напред, ни назад. Пращяха съчки и неотъпкана още шума, не остана клон неизпотрошен, не остана и тук неомачкана земя. Ала напъните взеха да стават все по-редки, старостта си казваше вече думата, а битката траеше дълги часове. Колкото и да беше силен, колкото и корави да бяха краката му, старецът усети умора. Сега, видял вече поражението на противника си, той трябваше на всяка цена да намери начин да се освободи от него, трябваха му още малко сили и той щеше да ги събере, ако ще да откъсне дори главата от тялото, ако ще да я носи тази глава върху раменете си, докато е жив.
Трябваше да спре, да почине. И той спря. Дори му се стори, че се примири с омразата, която идеше от още живите очи на противника. Ноздрите му издухаха мощна струя, земята под тях се разрина. Врагът дишаше успокоен, примирен и вече безпомощен. Сега можеше да си даде малко почивка, но не така вклещен и с наведена глава, а като полегне. Жилите му се вледениха, когато видя, че лягането ще означава да извие цялото тяло на падналия елен.
Очите им още се гледаха с омраза, макар че тази омраза у младия вече потъваше в тялото, гаснеше онзи първи мъжкарски блясък, който имаха очите му преди няколко часа, превръщаше се в бавна и сигурна смърт. Не, старият нямаше намерение да се предава.
...На другия ден бяха още живи. И стояха все така - с една разлика, че и задните крака на стария бяха вече омекнали. Тялото се беше извило и паднало на страна. Той също не можеше вече да стане, от време на време риеше с крака, тогава гората като да се събуждаше от жалното му мучене. Оная дива жажда да се свършат един друг не беше вече същата. Младият се беше примирил със съдбата си, а старият като че ли я бе прочел. Освен това, жаждата и гладът ги моряха и само стоновете, които ту единият, ту другият издишваха с ноздрите си, издаваха, че тук има още живот.
Трети или четвърти ден лежаха един срещу друг. И тогава, в тишината на гората се чу ревът на самотна кошута. Той идваше на вълни - тъжен, самотен, търсещ... Каква мъка имаше в този рев, какви питанки към отиващия си живот. Последна сянка на озверение мина през очите на стария елен и в предсмъртен напън той опита да се отскубне, ала другият здраво и безнадеждно го държеше с рогата си - сякаш му казваше - нито ти, нито аз... Ревът на кошутата отново стигна до бучащите от умора уши, после бавно взе да глъхне. Може би тя не ревеше толкова често, нито толкова жално, както му се струваше, но в ушите му беше вече само този властен вик на живота. И колкото и да губеше последните искрици живот, той продължаваше да го чува...
...След няколко дни, по същата тази пътека мина човек. Носеше брадва, надяната на едната ръка. В другата димеше саморъчно направена цигара. Човекът спираше от време на време, оглеждаше дърветата, търсеше някое, което да избере за сеч. Тогава ги видя. Два скелета, оглозгани от лисици, врани и всякаква твар, която беше пирувала над тях. Видя огромните рога, заплетени един в друг, огледа разораната поляна наоколо. Окото му мярна движение. Вдигна глава. Горе, на високото вървяха кошутите. Най-напред красиво пристъпяше едър мъжкар, с големи, царствени рога.
Човекът свали абичката, наведе се над двата скелета и се опита да раздели рогата. Не можа да ги помръдне. Стояха впити един в друг. Големи, тежки, клонати като тая гора наоколо, те бяха протрити там, гдето бяха вклещени завинаги един о друг.
Точно като живота и смъртта, помисли човекът...

Изпрати на приятел