Standart News

- Г-н Петров, какво пишете напоследък?
 - Стихове. Впрочем това е нещото, което съм правил цял живот. Те ми взимат голямата част от деня, а през останалите часове живея като всички други хора.
 - Какви са поводите ви за творчество днес?
 - Каквито са били винаги - нещата от живота. В мен самия и наоколо. Може би характерно за това, което пиша, е тръгването от реална случка, която ми е дала повод за някое обобщение.
 - Някога чувствали ли сте се омерзен?
 - Думата е много силна, а освен това човек свиква. Тъй че
 "дълбоко огорчен" или "дълбоко възмутен" е по-близко до това, което, уви, често чувствам.
 - Към какво не сте равнодушен и какво ви оставя безразличен?
 - Струва ми се, че към нищо не мога да бъда равнодушен и че така е с всички люде. Освен това равнодушието, ако все пак е възможно у човека, е също позиция, отношение.
 - Кое е най-важното нещо, което научихте в живота?
 - Напоследък констатирам, че колкото повече човек напредва в живота, толкова по-колеблив става пред тези екзистенциални проблеми. Докато сме млади, не си задаваме така наречените вечни загадки и дори им се надсмиваме, а след това... Все пак ми се струва, че смисълът на живота е в самия него.
 Защо се плашим от небитието
 Щастие е да живееш.
 - Човекът и неговата обич, истината и справедливостта срещу измамата и злото винаги са били в основата на творчеството ви. Има ли надежда любовта да победи омразата, а правдата да надвие лъжата тук и сега? Все още ли сте светъл оптимист, който вярва в доброто?
 - Ами да, все още съм, а пък в редките моменти, когато падам духом, гледам да не се издавам с това, което пиша. Не ми се ще като изразявам разочарованията си, да заразявам с тях околната среда.
 - Как постъпвате, когато срещнете войнстваща посредственост? С какво й противостоите?
 - Говорите за "срещи", а за жалост явлението, за което става дума, така плътно ни обкръжава, че ми внушава чувството за безсилие
 Човек остава с решимостта да си гледа сам работата, колкото може по-съвестно.
 - Намаляха ли приятелите ви през годините?
 - Загубих неколцина при голямата обществена промяна преди почти двайсет години. Но това са неща неизбежни - оказва се, че не сме мислели съвсем еднакво, не сме били истински близки в дълбочина.
 - Кое ви носи повече радост - признанието или новонаписаното стихотворение?
 - Нещата са свързани. Когато имам чувството, че новото стихотворение се е получило, радостта ми е наистина голяма, но признанието е всъщност утвърждаване на това чувство. Затова - защо да го крием - и то радва по същата причина. Макар че вкусовете се менят и нито авторовото убеждение, нито читателското потвърждение дават пълна гаранция за ценността на създаденото.
 - Все пак какво друго радостно за душата ви се е случило тези дни?
 - За две години получих две правнучки какво по-хубаво от това!
 - Съжалявате ли за нещо непостигнато или ненаписано?
 - О, навярно има безброй такива неща, но аз съм така направен, че в живота не съм си поставял далечни и високи цели, а съм работил винаги под въздействието на непосредствените импулси. Или на обективни обстоятелства. Така че не зная какво не съм направил и мога спокойно да се радвам на постигнатото.
 - Какво бихте пожелали на българите днес, в дните на светлия християнски празник Великден?
 - Можете да отгатнете - да се измъкнем колкото е възможно по-бързо от икономическата и духовна дупка, в която сме попаднали. За да живеят по-щастливо от нас бъдните поколения, и най-вече правнучките. Разбира се, като човек на изкуството най-близък ми е въпросът за духовното. Иска ми се то да си върне значението, което винаги е имало в живота на нацията ни.
 Искра Крапачева
 
 
 За читателите на "Стандарт"
 Посещение
 
 От близката детска градина
 дойдоха ми гости дузина.
 
 Дошли бяха да слушат Поета,
 но ги усмириха едвам,
 а после открих на бюфета
 един мъничък хипопотам.
 
 Сега чудим се в стаята двама
 заедно с хипопотама:
 
 за мен ако бил е оставен,
 без спор ще ми бъде приятно,
 но, уви, да е просто забравен,
 е също така вероятно.
 
 СУЕТА СУЕТ
 Тази жажда за слава! До въздишката сетна
 човек си остава със душица суетна.
 Днес трима читатели
 със чувствителност висша
 (тоест почитатели на каквото напиша)
 на гости ми дойдоха и вместо букет
 във дар ми поднесоха един слънчоглед.
 Беше толкова хубав - със главата му жълта
 неочаквана радост във дома ми нахълта!
 Но гостите почнаха: какъв майстор съм бил
 и как неподправено при мен бликало чувството,
 и как бил съм пробил
 свой нов път във изкуството,
 модерно по същност, но без отказ от римата,
 като формоподдържаща... И тъй дълго и тримата
 продължиха с възхвалите в същия дух,
 че аз най-накрая съвсем се надух,
 тъй че после, останал със подаръка сам,
 дълго крачих из стаята, преизпълнен със срам,
 и понеже се движех насам и натам,
 а жълтата пита
 дори не опита
 да ме следва със поглед, го обърнах на смях:
 нещо може би струвах, но чак слънце не бях...