Standart News

Епилог
Бе време: крачех с множеството в строя,
но някой изръмжа: "Не крачиш в такт!"
Умело взеха ловките завоя,
а аз останах някъде назад.

И гледах как - пияни от омраза -
пълчища други идат с рев и вой.
Стоях смутен, а някой ми подсказа:
"Покай се и отново влизай в строй!"

Пропуснах случая да се покая.
Безсилен да ругая, онемях.
Загърбил ада, но далеч от рая,
останах пак на ничия земя.

Така и ще си тръгна,- непоучен
и неразкаял се - към оня край,
където моето отдавна мъртво куче
ще ме посрещне със приветлив лай.
Богомил Райнов
1993


Стъпка по стъпка
Човек от раждането почвал да умира,-
такъв е, казват, земният ни дял.
Не ща с устойчивост да парадирам,
но и до днес не съм съвсем умрял.

И то ще стане, но защо да бързам.
Изчаквам бъдещето примирен.
Щастлив, че краят ми е в кърпа вързан,
умирам постепенно ден след ден.

Най-първо май загубих обоняние.
Какво предимство, ако си гнуслив,-
Сред този бит, тъй беден на ухания
и тъй богат с противни миризми.

Наскоро почнах и да оглушавам,
сега приучвам се да бъда ням.
Във тия дни на нетърпима врява
най-мъдро е да си говориш сам.

Замира вече и онуй влечение
към топли връзки с някоя жена
и към дотегналото упражнение,
наричано с различни имена.

Не ме гнети отслабващата памет:
Защо ми е да помня тоз живот,
изпълнен с толкова заблуди и измами.
Забравата - какъв гръмоотвод!

А поради отслабващото зрение
светът все повече изглежда сън.
Затуй развивам ценното умение
да гледам в себе си, а не навън.

Смъртта, когато дойде закъсняла,
ще види върху стария диван
едно съвсем излишно вече тяло,
напуснато от своя квартирант.
Богомил Райнов


Проза

---

Нещастно човечество от долапчийски коне

Има спомени, които човек съзнателно извиква в паметта си. Има други, които пристигат неканени. Един от тия, неканените, дето и до днес ме спохожда, е останал още от детски години. Странното е, че макар да е толкова отдавнашен, той винаги изниква у мене веществен и зрим, сякаш не е спомен, а реалност. Странно е и това, че настойчиво ме навестява кажи-речи цял живот, без да е нещо повече от битова дреболия.
Летният ден беше много горещ и понеже бях във ваканция, отидох да ловя риба по Искъра, някъде към Враждебна. Дали самодейната ми въдица бе калпава, или рибата се бе изпокрила зарад жегата из подмолите, но след като три часа висях напразно край върбалаците, захвърлих пръчката, прибрах конеца с кукичката и тръгнах измъчван от жажда да търся извор или кладенче. Вървях с размътена от горещината глава из обгорената от слънце жълта равнина, под обезцветеното обедно небе, край полупресъхналата река. Вървях вече не знам откога, додето чух скрибуцането и дрезгавия тропот на долапа. Беше от онези долапи, с които някога вадеха вода, стърчащ с колелото си от поръждавели цинкови кофи над калните води на един вир. Сред неприветната кафеникава равнина се разстилаха оскъдните лехи на зеленчукова градина. И там - между хлътналия в низкото вир и зелените стръкове на градината се движеше сив долапчийски кон, навел глава и следващ покорно затворения кръг на вечния си маршрут.
Хилав и немощен, с напиращи изпод кожата кокали конят бе тъй жалък, та мизерията му сякаш прерастваше в покъртително олицетворение на вечното усилие, пред чиято окаяност митът за Сизиф би прозвучал като натруфена литературщина.
Виждам и чувам всичко тъй ясно, сякаш все още съм там в задухата на онзи далечен юлски ден. Глухото скърцане на долапа. Подрънкването на ръждивите кофи. Мъртвата неподвижност на равнината. Почти безшумните стъпки на копитата в прахоляка. Понякога едно мръдване на ушите или разтърсване на опашката срещу досадните мухи. И пак стъпките, машинални, една подир друга, една върху друга, все напред...
Може би наистина си въобразяваше, че се движи именно все напред все по-нататък, без да разбира, че се върти вечно в кръг. Движеше се напред към паузата на почивката, на оскъдната шепа овес, на ведрото с вода. Вероятно това го крепеше - усещането, че върви с някаква цел, без да съзнава колко безцелно е това въртене в кръг, вечния кръг, неизбежния кръг, проклетия кръг, обединяващ в едно началото и края, понеже в него са вписани еднакво животът и смъртта.
Едно вечно усилие. Едно напразно усилие.
Е, чак пък напразно... Нали все пак то дава живот на тия сиромашки зеленчукови лехи. Но колко тягостно и колко тъжно е да си полезен по този начин.
Това нещастно човечество от долапчийски коне.
Винаги когато в часове на безсъница споменът от детството ме е спохождал, той неизменно е отеквал в гърдите ми като болка. Парлива болка за участта на онова нещастно добиче. И мъчителен страх за собствената ми участ - все по-еднообразна, все по-привична, все по-безсмислена, отвъд привидната си съдържателност, отвъд бремето на неотложни съвещания, лекции и тракане върху пишущата машина, отвъд дрязгите, неприязните и доживотните вражди. Всеки ден все същото. Вечната програма. Без да се питаш докога и защо. Жалкото сиво конче бе безпомощна жертва на хамута. А ти сам си надянал хамута си. Не помниш даже кога и как е станало. Понеже е станало постепенно, додето си бил убеден, че възлизаш напред. Все напред и напред. По безкрайния маршрут на затворения кръг.