Sponsored by Mtel

Standart News

s СРЯДА, 16 Март 2016

Реклама
A
A
A
размер на текста

Поддържането на духа е най-важното

Целта ни е да не се загуби паметта за традициите ни, казва Петър Цонев



Петър Цонев
- Господин Цонев, представиха ви като главен стожер на българското училище. Така ли се чувствате?
- Това звучи много приповдигнато. Не бих казал, че съм главен стожер. Аз съм просто един учител. Приех задачата от генералния консул, който ми предложи да преподавам български език и литература. Не само защото за мен е чест, но и удоволствие. Липсваха ми контакти с българската общност в Турция. Тук всеки българин води особен начин на живот. От една страна, е носталгията, от друга невъзможността да практикуваш собствения си език.
- Помните ли първата среща с учениците?
- Първите ми контакти с учениците ме пратиха на седмото небе. Беше невероятно. Отвсякъде българска реч, макар че всякакви диалекти, тъй като всеки носи диалекта на предците си. Част от преселниците тук говорят македонския диалект.
- Освен децата има и курсове за възрастни...
- Има и те са много важна част от нашата работа. Води ги ръководителката на училището Невин Даудова. Това са курсове за българите от диаспората, които се провеждат следобед в неделя. Това, което ни впечатлява и ни мотивира да работим, е желанието на самите ученици да научат български и въпросите, които задават.
- На каква възраст са тези курсисти?
- Има и такива, които са в доста напреднала възраст. Езикът, който говорят, е този, който са научили от родителите си. В повечето случаи е диалект. Някои от тях са учили език от учебници от 1943 г. Вижте, когато езикът се говори в едно затворено общество, каквото е семейството, той застива. Тези хора използват чисто български думи, които са изпаднали от употреба. Тези думи са разбираеми за мен, но това, което аз използвам, не е разбираемо за тях. За тях е удоволствие, че слушат българска реч и можем да се разбираме на български. Тук се чувстваш като на някакъв остров в Турция, който е част от България.
- Как бихте описали като място Екзархията?
- Това е оазис на спокойствието на фона на това напрежение по улиците и стълпотворение от хора и конгломерат от проблеми. Тук цари спокойствие. Усмихнати хора, между които има разбирателство. Това е нещо, което трудно може да се открие в Истанбул.
- Какви са децата в училището?
- Работя с ученици от основния курс. Те са много будни. През седмицата ходят в друго училище, но въпреки това в неделя идват с желание. Следваме учебните програми, които са направени така, че българите да запазват българския дух, да възпитават българчетата. Учим ги не само да говорят, пишат и четат, но и да мислят на български. Всичко, свързано с България, е важно за нас. В Екзархията се провеждат български вечери по различни празници, което е също повод за коментар в училището. Целта е да не се изгуби паметта, която имат българите за традициите. Едно малко островче на българщината е това място. Това е едно историческо място. Часовете по рисуване, музика и народни танци се провеждат в сградата на Екзархията, където има пиано на над 100 години. Мирише на история на това място, което е още един повод и стимул за нас и създава едно особено усещане.
- Кое е най-важното за вас?
- Учениците идват с желание. Казват ми "даскале". Приемат ме с отворени обятия. Има деца, които са доста отдалече. Обаче идват. Това ме впечатлява и задължава още повече. Не ми е все едно какво им давам на тези деца и на какво ги уча.
- Налага ли се да използвате турски в часовете по български език?
- Имам ученик, който учи в турско училище. Много добре се справя с четенето и говоренето на български, но има проблеми с писането. Той е в шести клас и понякога му давам примери на турски. Случвало ми се е с деца на изселници в началото да им обяснявам нещата на турски. Използването на турски е дотолкова, че да се дават примери за учениците, които го владеят и учат в турско училище.
- Как бихте обобщили основната цел на вашите часове?
- Да поддържаме българския дух. Това е много важно, особено в Турция. Много е важно да имаш възможност макар и веднъж седмично да се срещаш да говориш, ако щеш, само да се видиш с други хора, които говорят български.
- Приемате ли го като мисия?
- Разбира се. Още с идването си в Турция като преподавател в Тракийския университет в Одрин имах такова чувство. Винаги съм си мечтал да направим повече добри неща за популяризирането на българския в Турция. Тук имаме такава възможност.


Изпрати на приятел