Sponsored by Mtel

Standart News

s ПЕТЪК, 15 Април 2016

Реклама
A
A
A
размер на текста

"Тайната вечеря на Дякон Левски", чиято премиера е в Армията, възражда темата за греховете на народа

Стефан Цанев: Идеалистите са опасни

Възхищението от морала на другите лесно преминава в омраза, казва прочутият поет и драматург


"Тайната вечеря на Дякон Левски" е поредната премиера във Военния театър. Първите четири представления ще се завъртят на 18, 19 и 20 април. "Тази вечер ще се опитаме да изиграем най-трудната си роля - тази на съзаклятници в името на святото дело на Апостола на свободата. До днес никой не е успял, едва ли ще успеем и ние. Защото всеки от нас, всеки от вас, всеки българин носи този човек в себе си, и каквото и да ви покажем, вие ще викате: "Не, не е това!"  А кой е той всъщност? Няма по-известна и същевременно по-неизвестна фигура в нашата история. Не, това не е словесен парадокс. Защото наистина - какво знаем за Левски?". Така започва "Тайната вечеря", построена на принципа "театър в театъра". Публиката ще види и ще чуе Ботев, Матей Миткалото, Панайот Хитов, Димитър Общи, Наталия Каравелова, майката на Левски, свидетели от съдебния процес срещу Дякона. Всичко се разиграва в единствена нощ - тази преди обесването. Тя е изпълнена с подозрения и терзания, обвинения и признания - те започват оттогава и продължават да дълбаят ума и чувствата на нацията и до днес. Партньори на Веселин Калановски, който играе Левски, са Георги Новаков, Стойко Пеев, Александър Дойнов, Милен Миланов, Нети, Георги Къркеланов, Тигран Торосян, Радосвета Василева, Веселин Ранков, Иван Радоев, Иван Налбантов...
Стефан Цанев пише пиесата преди 30 години, но истините за българския модел и характер, които изрича известният драматург, са все така плашещо валидни и днес. През арт сезоните има още двама актьори, които отлично се справят със сложната мисия в "Тайната вечеря" - незабравимият и прекрасен Антоний Генов и Даниел Цочев. 

Поетът и драматург е фен на историята от най-ранна детска възраст Фото Епицентър
- Господин Цанев, в кой момент от живота си усетихте този явно непреодолим  хъс да се заровите в националната история, за да я анализирате по различен начин, да търсите онези истини в нея, които няма как да бъдат открити в учебниците? Има ли конкретна причина или случка, които са ви провокирали?
- Още от малък обичах да чета книги за исторически личности. Може би като живееш в забутано селце, мечтаеш да видиш широкия свят -а историческите личности фокусират в себе си съдбата на цели народи и епохи. Историята е приказка, написана с кръв. За нея може да се каже всичко друго, но не и това, че е скучна. Затова бях много учуден, когато децата ми започнаха да говорят, че историята е най-скучният предмет, който изучават. Но като разгърнах учебниците им - бях ужасен. Те наистина са написани толкова тъпо и скучно, толкова псевдоакадемично, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат още едва проходилите българчета да намразят историята на своя народ. Това ме амбицира да напиша "Български хроники". Да преразкажа на прост и образен език написаното в академичните книги - та, както казва Паисий,  "читателят да види като на театър играта на тоя свят, промяната и гибелта на големи царства и царе".
- Докога обществото ще търпи и ще се примирява с видимо небрежното, а понякога и враждебно отношение към личности и събития от миналото ни - както в учебните програми, така и в проекцията на актуалното ни житие-битие?  
- Ако говорим за възрожденците ни - те са били идеалисти. Не са осребрявали мечтите си. Нито раните си. Чрез себе си поставят пред нас непостижими лични морални норми. И това не ни е много приятно. Левски казва: "Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знай какъв, не да видя себе си на голям чин... защо да не съм аз на еди-кое си място, ами еди-кой си наготово. Напротив, ако му сече главата повече, трябва сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друга, нека и по-долна работа... ако щат ме нареди да паса и патките."
Днес да сте чули някой да се е докопал до властта и доброволно да
я е отстъпил на някого, понеже главата му сече повече
Няма и да чуем. Знаменитите думите на Левски: "Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си" тук и сега са обърнати наопаки: "Ако печеля - печеля само за себе си, ако изгубя - губи цял народ". Ако утре Народното събрание приеме Наказателния закон на Левски: "Който злоупотреби със служебната си власт за своя изгода - да се накаже със смърт!", представяте ли си какво ще стане в България? Да, идеалистите са опасни. Възхищението от тях лесно преминава в омраза.
- Пишете "Тайната вечеря на Дякона Левски" преди три десетилетия. Колко постановки се появиха през годините? Как красивият Антоний Генов успя да се превърне в Апостола в Народния? Имаше ли цензори и политици от висшия ешелон на премиерата?     
- Пиесата беше поставена за пръв път през 1987-а в Пловдив - в Античния театър. Беше грандиозно - 5000 души! Последваха спектакли в Благоевград, Силистра, Шумен, Бургас, в Народния. През 2004-а в БНТ Антоний Генов, светла му памет, беше един чувствителен, нежен и обаятелен Дякон. Тези качества на Левски обикновено се губят при традиционното третиране на образа - че е силен, твърд, храбър, непоколебим и прочие... Цензури сигурно е имало на тогавашните представления, но политици не си спомням да е имало. Едва ли и ще има и сега. Не съм сред любимците им.
- Как, защо и откъде дойде репликата на Апостола "Който ни  освободи, ще ни пороби"?
- "Който ни освободи, ще ни пороби" е реплика от моята пиеса. От "Тайната вечеря" я прехвърлих в "Български хроники" - като белетристична фраза, а не като цитат. Оттам вероятно е стигнала до президента, за което той бе сурово упрекнат, че я приписва на Левски. Съжалявам. Историците имат право: няма документ, където да е записана дума по дума тази мисъл на Левски. Това обаче не е доказателство, че не я е казал. Пиесата ми не е документален исторически трактат, а художествено произведение.
Има ли документ, че Ричард Трети наистина
е извикал: "Давам кралство
за кон"
Думите, които изрича Борис Годунов в трагедията на Пушкин, къде са документирани? Аристотел пише: "Историята изобразява само това, което е станало. Поезията - тогава така се е наричала драмата - и това, което може да стане." В случая - историците признават само това, което е документирано като казано от Левски. В пиесата си аз съм написал и това, което може да е казал. Основавал съм се и на Захарий Стоянов. При него смисълът е същият, но с по-инакви думи: "Който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство." Вярно, че той не се е познавал лично с Левски и няма как да е чул от устата му тези думи. Но Захарий публикува биографичната книга за Дякона 10 години след гибелта му през 1883 г. Когато е събирал материала, сподвижниците на Левски още са били живи - и е много вероятно някой да му е казал въпросните думи. Захарий Стоянов е скрупульозен хронист. Проучва всичко до най-малките подробности, така че може да му се вярва. А и не би съчинил тази реплика от русофобство, както намекват някои, защото русофобската вълна  се надига в България по-късно - след като Русия не признава Съединението и насъсква Сърбия да ни обяви война. Но дори и да не е така, тази мисъл е логическо продължение на идеите на Левски. През цялото време той упорито е твърдял, че трябва сами да се освободим. "Все тъй ли ще се надяваме на техните лъжи... без революция сме загубени во веки веков... надеждата ни е на Праведния и на нашите мишци." Не е ли имал предвид именно опасността, че едното робство ще бъде заменено с друго? След като знае, че "Негово високо императорско величество... гони техните републиканци и наказва до смърт", може ли той, републиканецът, да се надява, че ако Русия освободи България, същият император ще разреши тя да бъде чиста и свята република? А и като човек, който е познавал съдбата на европейските държави, добре е знаел, че в историята благодеяния няма. Всяка държава, която е освободила някой друг народ, го е поставила под своя, меко казано, зависимост.
-  Какво визирате?
- Няма защо да ходим далеч. Има класическа илюстрация на фразата "Който ни освободи, ще ни пороби". И това е падането на Първото българско царство. Светослав, князът на Киевска Рус, минал Дунава, превзел Преслав и пленил цар Борис Втори. Тогава византийският император Йоан Цимисхий вдигнал армията си и след свирепа битка изтласкал Светослав от Преслав. Освободил Борис Втори, като му казал, че е дошъл "да отмъсти за злините, които българите претърпели от русите". Светослав бил прогонен отвъд Дунава. На връщане обаче Цимисхий пак влязъл в Преслав, пленил Борис Втори, прекръстил българската столица на себе си - Йоанополис, и обявил България за византийска провинция.
- Имаше ли навремето реакции срещу тази фраза в пиесата ви?
- Не. Макар че тогава звучеше като констатация на това, което се случи след Втората световна война: всички държави в източна и централна Европа, които Червената армия освободи от немците, Съветският съюз ги превърна в покорни сателити. По свой образ и подобие ги направи социалистически, назначи им марионетни правителства и т.н. Да не говорим за България. Но през 1987-1988, когато се играеше пиесата, самият
Тодор Живков и хората му вече се гърчеха под тази, меко казано, зависимост
Бяха станали аха почти русофоби - и въпросната реплика може дори да им е харесала.
- Днес русофилите ли се надигнаха против предполагаемите думи на Левски?
- Вероятно. Но искам да кажа нещо на русофилите и на русофобите. И едните и другите допускат една и съща грешка: те отъждествяват руския народ с този, който го управлява - цар, вожд или президент. Любовта си към руския народ русофилите прехвърлят безрезервно върху неговите властници. А русофобите -  заради омразата си към руския цар или вожд - намразват и руския народ. Че и Чехов, и Достоевски. Стамболов го е казал най-точно: "Аз обичам руския народ, но мразя руския цар". Захарий Стоянов е още по-кратък: "Аз не съм русофоб, аз съм тиранофоб". Напълно споделям възгледите на тези мъже по тази тема.
- Какво, според вас, означават четирите въпросителни след "Народе????"
- Пишейки преди 30 години "Тайната вечеря на Дякона Левски", покой не ми даваше един въпрос, който не ми дава покой и днес. Защо този човек - когото сега смятаме за велик и за светец и в когото се кълнем - тогава, приживе, е бил изоставен, да не кажа предаден, почти от всички? Защо повечето му сподвижници свидетелстват против него в турския съд? Само от страх ли? Освен многото разминавания на Левски с въпросните сподвижници - единствен той е искал да се освободим сами и никой не споделял идеята му за демократска република - има и друга една причина, за която никой не споменава, но която е накарала народа тихомълком да се отдръпне от Левски. За бъдещата революция са трябвали оръжие и пари. Заплашителните писма до чорбаджиите не подействали. Няколкото терористични опита за ограбване на богаташки и турски каси също излезли несполучливи. Тогава Левски разпратил нареждане до частните революционни комитети: "Всеки член по-скоричко да гледа да принесе десятокът си от всичкото си имание веднаж завсякога, освен това да побързат по-скоро да дадат и по 10 (десет) лири турски за пушка иглена, която ще му се даде. Чисто народният мъж дава всичко, па и себе си жертвува." Като чул това, българинът се свил в черупката си като охлюв: не стига, че ще мрем и да плащаме ли ще трябва? Българинът по-лесно дава живота си, отколкото имота си: животът си е твой, засяга само теб, да го дадеш, не ти е толкова жал. А от имота зависят децата ти, семейството. Свободата не се яде... Тук, изглежда, е станало голямото разминаване на Левски с народа. ("Лесно му е на Дякона - няма ни дете, ни коте...") И тогава той написал в джобното си тефтерче онова загадъчно: "Народе????" С четири въпросителни. Почуда ли е? Изненада ли? Недоумение? Разочарование? Отчаяние? Или ужас? Или е питал нещо народа? Какво го е питал? Не знам. Тези въпросителни ще продължат да скърцат като бесилки в нощта на нашите съвести.
- Докъде стигнахте с новите си пиеси?
- "Заговорът на Калигула" ще бъде поставена тази есен от Диана Добрева във Военния театър. Това е може би най-жестоката моя драма: Защо хората не искат народовластие, защо предпочитат "силната ръка", защо сами избират, сами овластяват своите тирани, сами им дават правото да ги потискат, да ги унижават, да ги ограбват? Правя последни уточнения на думичките в монодрамите "Плач на ангел" и "Възражения на възрастна дама срещу художника, който й рисува портрет". "Плач на ангел" е за човек, излежал дългата си присъда и пуснат извън решетките, който толкова е изплашен и отвратен от това, което вижда и  което му се случва в свободния свят, че една нощ се връща и чука на вратата на затвора. Моли да го пуснат отново вътре, защото
в затвора се чувства по-защитен, по-равноправен и по-свободен, отколкото навън
Във "Възражения..." става дума за тежката и уникална съдба на хората на изкуството. За това, че Бог е забравил или е нямал време да създаде на този свят само изкуството - или нарочно не го е създал, за да даде шанс на човека да го последва, да прояви божествената си творческа същност. А Бог сам избира сред човеците онези, които да довършат неговото дело.
- С какво се забавлявате в свободното си време?
- Пиша стихове и пиеси. По-голямо забавление за мен от това няма.
Албена АТАНАСОВА


Изпрати на приятел