Sponsored by Mtel

Standart News

s ЧЕТВЪРТЪК, 12 Януари 2017

Реклама
A
A
A
размер на текста

Хиджабът и молитвите не може да са по-важни от образованието

Защо мюсюлманите са черните овце в Европа

Вече е трудно да убедиш уплашен европеец, че след "Аллах Акбар" не следва "бум"


През последните години Европа се превърна в арена на терористични атаки, извършени от членове или симпатизанти на организации като Ислямска държава и Ал-Кайда. При всяка атака, още преди да я осъдя или да съчувствам на жертвите, се надявам извършителят да не е мюсюлманин. Дебатите в европейските медии се концентрират върху това дали ислямът пречи на интеграцията? И дали Европа е във война с него? Болезнените спомени от 11 септември и теорията за сблъсъка на цивилизации на Самуел Хънтингтън винаги присъстват в такива дискусии.

Нидал Хлайф

Ислямско-европейското минало на двата бряга на Средиземно море е пълно с черни страници: кръстоносните походи, арабската инвазия в Андалусия, превземането на Константинопол, Инквизицията, османското нашествие, европейската колонизация на Арабския свят и други. За част от мюсюлманите и европейците тези спомени приличат на жар под пепелта, която припламва при всеки сблъсък с културен оттенък. Рухването на двете кули в Ню Йорк беше повратна точка в погледа на Запада към мюсюлманите. От тогава ислямофобията бележи висок скок. Днес ислямът събужда тревога не само в САЩ, но и в Европа. Медиите често съобщават за сваляне на мюсюлмани от самолетите поради нежеланието на другите пътници да пътуват с тях. Достатъчно е един пътник да говори на арабски или забулена жена да се появи на борда, за да бъдат свалени от полет.
Въпреки информационната революция и ежедневното общуване, невежеството, обобщенията и предразсъдъците продължават да формират представите на част от европейците и мюсюлманите, живеещи там, едни към други. Има мюсюлмани, които виждат в Запада една хомогенна маса, без да обръщат внимание на политическите различия между САЩ, Европа, Канада по отношение на ислямския свят. Те смятат, че Западът се обединява в това да ограби богатствата на мюсюлманските страни и да убива мюсюлманите в Ирак, Афганистан и др. Според тях
външната политика на Запада в Близкия изток
е една от причините за тероризма
Или че западните държави се отнасят единодушно към мюсюлманите като към втора категория граждани. Такива виждания са некоректни. Редица европейски държави  не подкрепиха нахлуването на САЩ в Ирак през 2003 г. Най-големите демонстрации в подкрепа на правата на палестинците бяха организирани в Париж и Лондон, а не в Дамаск или Кайро. Лондон избра за свой кмет английски мюсюлманин от пакистански произход. Англия, за разлика от Франция, разреши на забулените да работят в държавната администрация. Примерите са много.
Но стереотипизацията не се свежда само до мюсюлманите в Европа. Редица европейски медии и политици гледат на мюсюлманите там също като на една хомогенна тълпа. Вярно е, че мюсюлманите в Европа принадлежат към една и съща религия, но също така е вярно, че те произхождат от различни етноси, култури и географски ширини. Мирогледът на малайзийския мюсюлманин е различен от този на афганистанския. Мюсюлманите на Балканите като тези в България и Босна са по-способни да се интегрират от арабските мюсюлмани, тъй като са живеели по-дълго време в мултирелигиозни общества. Турчинът от Истанбул се адаптира по-бързо от неговия съгражданин от някое анадолско село.  
Мюсюлманите в Европа също така принадлежат и към различни секти като шиити, сунити, дурзи и други. Сред тях има светско настроени или дори атеисти.
Всичко това се отразява върху интеграцията им
Несъмнено е, че крайнодесни сили в Европа и медии, близки на тях, се концентрират върху негативните новини, свързани с мюсюлманите, за да насадят омраза и страх. Но не носят  ли самите мюсюлмани на Запад част от вината за негативния им образ? Някои от тях настояват да демонстрират религиозната си принадлежност в общественото пространство като реакция към отхвърлянето им от светското общество. Четох за алжирски бизнесмен, живеещ във Франция, който отделил един милион евро, за да плати глобите на жените, които отказват да свалят никаба, след забраната му във Франция през 2010 г. Или за мюсюлмански ученици, които отказват да се ръкуват със своята учителка, защото е чужда жена. Или за бащи, които отказват да изпращат дъщерите си на училищни екскурзии или на смесени часове по плуване, за да не се смесват с ученици от другия пол, макар училището да разрешава да идват с бански, покриващи цялото тяло.
Гледах видео за млада мюсюлманка, която чака с други младежи да посрещне германския президент на обществено събитие, но отказва да се ръкува с него когато той й подава ръка. Не само президентът, но и аз се почувствах неловко. Запитах се тогава- щом не е искала да се ръкува с него, защо изобщо е чакала сред посрещачите ?
Според теолозите ръкуването с чужда жена може да е първата стъпка към съблазън. Дори пророкът Мохамед не се е ръкувал с чужди жени, но когато някоя жена му подадяла ръка, той винаги откликвал, за да не я злепостави. А относно тези, които се молят на обществени места, според религията те могат да отложат молитвата докато се приберат в къщи. Няма нужда от тази показност. Проблемът на такива мюсюлмани е, че се концентрират върху дребните ритуали и пренебрегват висшите ценности на религията. Кое е по-важно - хижабът или образованието? Независимо каква е позицията на родителите мюсюлмани след забраната за носене на хижаб във френските училища, те не трябваше да лишават дъщерите си от училище, имайки предвид, че първата дума на пророка Мохамед е "чети". Шариатско правило гласи, че опасностите анулират забраните. Такива мюсюлмани като споменатите горе не са мнозинство, тъкмо обратното. Салафитите са малцинство, те изповядват тясно и остаряло разбиране на свещените текстове. Тези от тях, родени в Европа често имат деформирана и повърхностна теологична култура. Според немските служби салафитите в Германия са 6000 души от общо 4 млн. мюсюлмани. Но това малцинство има висок глас и действията му са достатъчни, за да дискредитират исляма в Европа.
В края на 2014 г. група младежи салафити организираха в немския град Вупертал нощни патрули, наречени "полиция на Шериата" и призоваваха минувачите да не играят комар, да не консумират алкохол или да не слушат музика. За много медии и националисти това беше златна мина и въпреки, че голяма част от мюсюлманите там осъдиха подобни формирования, това не получи същия отзвук в медиите.
Проблемът на мюсюлманското мнозинство е, че е пасивно, неорганизирано и не застава категорично срещу действията на радикалните. И в края на краищата какво се случва -
мнозинството плаща за делата на малцинството
и всички се превръщат в обичайните заподозрени. А крайнодесните сили вече не се целят само в салафитите, които отказват да се интегрират, а демонизират всички мюсюлмани. И е разбираемо при такова медийно облъчване част от европейците да се подадат на предразсъдъци  и да поставят всички мюсюлмани под един общ знаменател. В моменти на страх става трудно да убедиш уплашен европеец, че фразата "Аллах Акбар" не е непременно последвана от "бум".  
Днес процентът европейци, които гледат на исляма като на враждебна религия става все по-висок и не се ограничава само до симпатизанти на крайни десни формации, но дори и сред хората, които са подкрепяли до скоро мулти-културализма. Този процент се увеличава и при терористични актове или появата на събития с културален характер като забраната на хижаба, минаретата или убийството на холандския режисьор Ван Гог от марокански младеж заради филм, смятан за дискредитиращ исляма. Празните църкви и ниската раждаемост довнасят още повече страх сред европейците относно ислямизацията.  
Ислямофобията и религиозният радикализъм са като скачени съдове. Агресивната реакция на някои мюсюлмани към карикатурите на пророка дадоха повод на ислямофобите да оправдаят тезата си, че мюсюлманите по принцип не се вписват в европейските ценности. Извършителят на атаките в Осло Андерш Брейвик осъди мултикултурализма във видеообръщение и призова за изгонването на мюсюлманите. От друга страна, прибързаните обвинения, отправени към мюсюлманите след нападението на Брейвик, потвърждават ширещите се спрямо тях предразсъдъци.
Но насаждането на омраза тласка част от мюсюлманите към гетоизация. Което представлява благодатна почва за радикализъм. Бърнард Шоу казва "При буря човек бърза да потърси най-близкото пристанище". За тези изолиращи себе си мюсюлмани религията е пристанището, а гетото е черупката, която ги предпазва от отблъскване. За съжаление те преоткриват религията в радикалната й форма или я отричат тотално.
Не може да се отрече, че има дискриминация срещу имигрантите и в частност срещу мюсюлманите. Но това не трябва да бъде повод за част от мюсюлманите да играят ролята на жертва или да приписват на всяка критика срещу тях оттенък на ислямофобия.
Относно европейските правителства, те държат и тоягата и моркова. Присъствието на мюсюлмани там е факт - те не могат да бъдат изгонени, нито да бъде върната Инквизицията. Ислямофобията, също както гетоизацията, пречи на интеграцията, затова Европа е призована да не позволи тези явления да бъдат общоприети. Именно когато антисемитизмът стана приемлив, Холокостът стана възможен. В интерес на Европа е да подсили у мюсюлманите, живеещи в нея чувството на граждани, а не на поданици. Тогава и само тогава борбата срещу радикализма ще пожъне успех защото полицейските и законодателни мерки сами по себе си не са достатъчни. В европейско-ислямското минало също има спомени на взаимно уважение. Само от нас зависи върху кои да се концентрираме, ако искаме да живеем градивно.


Изпрати на приятел