Sponsored by Mtel

Standart News

s ПЕТЪК, 17 Февруари 2017

Реклама
A
A
A
размер на текста

Димчо Дебелянов - обречен да обича трагично

Този младеж ще надмине всички ни, казва за него Яворов


На 28 март ще се навършат 130 години от рождението на най-нежния лирик в българската поезия - Димчо Дебелянов. Той се ражда в Копривщица през нощта срещу Връбница през 1887 г. и е най-малкото, шесто дете в семейството на Вельо и Цана Дебелянови. По повод годишнината излезе ново издание на книгата "Аз искам да те помня все така" на Димчо Дебелянов (изд. "Персей", съставител Пламен Тотев, худ. Ралица Денчева), която събира най-хубавите му стихове и богат документален материал за жените, които са ги вдъхновили. Голяма част от тези истории са залегнали и в документалния филм "Блян за щастие" (режисьор Станислав Дончев, сценаристи Теодора Стоилова и Елица Гоцева), прожекцията, на който ще е гвоздеят на годишнината. Консултанти на филма са литературните изследователи и критици проф. Симеон Хаджикосев, Пламен Тотев и Катя Зографова. Филмът ще влезе в българските училища, за да бъде разбран по-добре човекът и поетът Дебелянов, да бъдат прочетени с нови очи неговите христоматийни стихотворения.
През целия си кратък живот Димчо Дебелянов е белязан от усещането за фатална предопределеност и трагично разминаване с любовта и благополучието. Това слага своя отпечатък и върху поезията му. Дебелянов не успява да види издадена първата си книга, която излиза след смъртта му с помощта на най-близките му приятели.
"Този младеж ще надмине всички ни". Това са думите, които ослепелият след опита си за самоубийство Яворов казва за Димчо Дебелянов. И категорично вярва в тях, чувайки поетичните шедьоври на по-младия си колега по перо, без да знае, че той е обречен да умре млад. В София Димчо води бохемски живот с оскъдни средства, от които винаги е готов да се лиши, давайки ги на уличен просяк или плащайки сметките на "другарите" си в кръчмата. Междувременно създава класически образци на българската поезия, вдъхновени от жените, омагьосали романтичната му природа. Но и неговите любови, като Яворовите, са обречени (Иванка Дерменджийска се колебае да го последва, Елена Петрунова е убита, Мария Василева умира от туберкулоза).
Най-дългата връзка, която белязва живота и творчеството му, е с ихтиманската учителка Иванка Дерменджийска. Между двамата тече дълга кореспонденция, немалка част от която е достигнала до нас благодарение на близките роднини и приятели на поета, както и на самата Иванка. Девойката е три години по-млада от Димчо и двамата споделят общ интерес към литературата. Срещите им са в Ихтиман или в София. Някои от стиховете на поета са написани върху учебници на Иванка по времето, докато я е чакал да се прибере. Но връзката им е вгорчена от дежурните клюкари. В едно градско, но все още патриархално по манталитет общество, каквото е тогавашното, младата жена не може да не се грижи за доброто си име. Затова част от срещите, които си уреждат, поне за да се зърнат за малко отдалеч, така и не се състоят. Това поражда и конфликти между тях, огорчение и усещане за недостатъчно разбиране от страна на другия. Във връзката на Димчо и Иванка донякъде се оглежда нещо от трагичните и фатални любови на Яворов. Близките на любимата жена са тези, които се опитват да ги разделят. Иванка е пратена да учи в Швейцария. Омъжва се едва след смъртта на Димчо - за свой колега, учителя по литература Недьо Горинов от Панагюрище.
Трагична е любовта на Димчо към Елена Петрунова, дъщеря на полковник, която
омайва поета с къдравите си коси и тъмните си игриви очи
с усмивката си и малките си трапчинки на бузите. Дебелянов е квартирант в къщата им. Но се случва така, че Елена е простреляна от баща си, който след това също се застрелва. Злите езици говорят, че причина за трагедията е непозволената страст, която родителят изпитвал към дъщеря си.
За Коледа на същата тази 1911 г. го извикват в Ихтиман приятелят му Гьончо Белев и неговата съпруга - да го поразтушат и успокоят. Там поетът се влюбва в Лалка Ганчева, учителка в Белово. Повече на шега двамата обявяват годеж, за който поетът се изпуска пред познат и вестта за това излиза по страниците на пресата.
Влюбчив по природа, Димчо е споходен от не една романтична тръпка през паметната 1912 г. Свидетелства за това продължаваме да откриваме и до днес. Като например историята на един автограф от Дебелянов, превърнал се в семейна реликва. Поетът се познавал с красивата и начетена Велислава Свинарова, която учела в Историко-филологическия факултет на университета. Явно са се сближили, щом бил поканен на вечеринка в родния й дом в Златица. Той й подарил своята "Българска антология" със специално посвещение и отглас от конкретен техен спор върху творчеството на Ибсен. Тя пък му дарила своя фотография с брат си. Дали е имало нещо повече от интелектуално привличане, никой не знае. Момичето умира младо, а сестра й тридесет години по-късно подарява книгата с автографа на внучката си Нели, която разказва историята на съставителя на книгата на изд. "Персей".
През същата 1912 г. Дебелянов се запознава с Мария Василева, която наричали Звънчето. Връзката им продължава три години и ражда една от най-забележителните любовни елегии в родната поезия - "Аз искам да те помня все така". Край на тази връзка слага един гаф на Мария, вследствие на който Димчо получава писмо от нея, предназначено за друг неин ухажор. Тайно тя си кореспондирала с двамата, но
по погрешка разменила писмата
и заедно с нейна фотография това до другия се оказва в ръцете на поета. Огорчението и мъката му са големи, но в душата си й прощава и затова страда, когато по-късно Мария се разболява от туберкулоза и умира.
След раздялата с нея той поддържа кратки връзки с актрисата Маня Цачева, с Мери Камарашева, родом от Никопол и учила във Виена.
Напълно неизвестен факт е връзката на Димчо Дебелянов с актрисата Маня Цачева, която прави международна кариера, за каквато колегите й и днес биха могли само да мечтаят. Потънали в пелената на времето са детайлите около романса им. Нашумял поет, докосващ сърцата с нежните си стихове, през 1914 г. Димчо Дебелянов е очарован от красивата 21-годишна актриса. После Маня се омъжва за немския режисьор Манфред Ноа и се превръща в истинска звезда на немското нямо кино. По-малката й сестра Цвета също прави подобна кариера, а брат им Иван е тенор в Дрезденската опера под името Марио Парио и съпруг на оперната прима Мими Балканска.
В школата за запасни офицери в Княжево поетът преосмисля романтичните си увлечения - любови повече на духа, отколкото на плътта. Дава си сметка, че голямата любов в живота му е "момичето с гълъбовите очи и със светещата душа от Ихтиман" - Иванка Дерменджийска. Може би точно нейния образ продължава да носи в сърцето си до онова сражение на 2 октомври 1916 г., когато е убит на фронта.

Изпрати на приятел