Sponsored by Mtel

Standart News

s ЧЕТВЪРТЪК, 27 Април 2017

Реклама
A
A
A
размер на текста

Думи, които избелват и сянката

Вместо честитка до рожденика Любомир Левчев


Известният художник и издател Стефан Чурчулиев днес ще изненада рожденика с уникален подарък -библиографското издание "Самосън": с 20 от най-новите стихотворения на Левчев, тиражирани само в 21 екземпляра. Така, както се полага на поетичен лидер като него
В мига, когато "самотният градски щурец / правейки се, че говори с Бог", разпитва за Петия сезон, точно тогава навярно вселенските телеграфи, а днес - интернет портали, отварят уши, за да уловят сигналите на неуловимото. Та какво друго е поезията, освен такъв сигнал или тайнопис на душата? А поетът Любомир Левчев, който днес има личен празник, навярно по рождение е посветен в тайното писмо на неуловимото и мистичното. С него обръща душите - като фриволна фраза, от която струи светлина. Някога, в ранните си творчески години той сякаш постанови: "На хората им трябва светлина, а мрак достатъчно си има всеки!" И с отделен стих, и с всяка нова книга той орфически пръска и сее тази светлина. Често върху камък. Но и от камъка никнат омагьосани от словото му читатели За да се вслушат в следващото пророчество на Мъдреца:
"Това, което свиря аз,
не е ли Петият сезон?
Нашта Земя не е ли
и тя едно такова радио,
забравено да свири всред Всемира?
Самотно..."
/"Сезонът на самотния щурец"/
Сигурна съм, че днес от сутринта звънецът пред вратата му ще звъни и много хора ще потърсят своя поет, за да го поздравят за Рождения му денЕ И в тази тайна магия на докосването всеки ще носи в душата си поетовите думи, които някъде, някога са го застигнали и са го превърнали в поданик и в пленник на поезията му. Доброволен.
Странна работа е окото на поета! То е като широкообхватен обектив - улавя мига с прецизна наблюдателност, снима светлината на човека, но и сенките на думите му, върти ги и ги смесва като в калейдоскоп от детските ни дни. Завъртиш го пред очите си и разноцветните стъкълца в него се подреждат в неочаквани нови картинки. А окото на поета вече превзема следващия Миг. И виждаме този миг такъв, че ако обективът го снима пред тухлена стена например, и гледаме на 200% увеличение на монитора, ще видим и праха върху тухлите; ще видим и невидимото сърце на камъка - там, където започва неговият вътрешен взрив и в някой далечен миг същият този камък се пръсва!
Окото на поета. От него до необята в човешката душа има само едно небе разстояние. И винаги съм се чудила: с каква лекота и уверена стъпка Л. Левчев "обхожда" същото това небе и го населва с нашите земни енергии и със своите мъдри пророчества. Често - със самоиронична усмивка, като припомня Евтушенко: "Поетите са шпионите на бъдещето". В неговия "екипаж" винаги е имало повече млади писатели, отколкото връстници, за които той и прекрасната Дора отвориха дома си. И сърцата си отвориха. През годините ние, тогава - врабци с жълти човчици, които мечтаеха да станат славеи, постепенно се превърнахме в част от това артистично семейство и ни свърза нежно приятелство. И разбира се, личните празници на двамата - 11 април и 27 април, станаха и наши. Зад изящното му слово и точно толкова изящната й живопис се научихме и ние, че земята и небето не са субстанции, а само условно различни пътеки между тях, които изкуството прокарва - за следващите! Пред очите ни той береше звезди от същото това небе ("Звездите са мои!", 1957 г.), с увереността не на турист, а на негов стопанин, а ние се удивлявахме на младежката му дързост.
Няма да забравя една почти иреална нощ, в която бродейки из късните улици на Хавана, попаднах на чудо, за което си мечтаех: да го има и при нас. Това беше една нощна книжарница читалня за лунатици и самотници. Малки масички, със зелен абажур на всяка; до масите - само по един стол (за да се изолираш от света, докато четеш; аромат на хубаво кубинско кафе, което усмихнатата Паола тутакси ти носи. Като си мисля сега за забързания ни и дуднещ от тревоги днешен свят, това ъгълче на далечния остров ми се струва още по-сюрреалистично. Да, забравих да кажа: това бе книжарница само за поезия! Имаше, преведени на испански, стотици, хиляди поети от цял свят. Море! Запитах Паола: има ли и от България. А тя така грейна, като дете, на което поднасяш любимото шоколадово яйце! Бързо ми донесе една малка книжка. На корицата й: момчешка фигура, с вдигнати нагоре ръце, протегнати към едри червени звезди. Някакъв кубински художник се бе опитал да си представи как изглежда поетовата дързост. А Паола с накъсани фрази ми заобяснява колко й е близка тази книга и как би искала да се запознае с нейния автор. И, уж, беше нощ, а окото на поезията освети всичко наоколо.
Ето, този си спомен искам днес да подаря на поета, заедно с новото си стихотворение, което му посветих. (В годините неведнъж взаимно сме си правели такива подаръци.)
Сега, като ровя из записките си, намирам едно старо свое писмо до него - писаното слово е винаги по-трайно от "КАЗАНИ-те ДУМИ"... Макар че думите, които поетът Левчев изрече в годините и събра някога в една удивителна едноименна книга, да са устойчив калдъръм, по който и днес минаваме, когато търсим спомена за важни дати и значими личности в нашата по-далечна или по-близка история. Та ето какво съм му написала по повод на негов Рожден ден. Тогава - само лично, а днес ще го споделя, с надеждата, че поетът няма да ме укори:
"Казаните думи, поете, са ефимерни и тленни. А моите са само като... колибрита албиноси, които могат да избелят сянката, да подсладят горчилката, да осветят тъмните ъгли... Но закратко. Нямат размаха, нито светлата тъга на оня Албатрос!... Но... такива, каквито са, сега ги строявам пред себе си, опитомявам ги с ласки и ги уча: "Идете при Любо! Той е Големият Учител по Любов и Мир. Попърхайте край него, кажете му колко много обичам високата му поезия! Тя самата прилича на изтънчена кристална чаша със сребърно столче... Аз от разстояние се опитвам да наливам в нея дълги мълчания, къси, но бели думи, възхищение, понякога - и по малко тъга. От разстояние... (А разстоянията са горчиво питие!) Кажете му още, малки мои колибрита-албиноси, че моят Празник на поезията започва от него - от Поета, който сам е мярка за поезия. Представяте ли си - един ЛЮБ поезия! Мярка, по която световните златарски борси могат да сверяват каратите си... Кажете му още... Не, нищо друго. Другото ще му го кажа сама..." Днес ще добавя само: "На многая лета, поете! До твоята далечна 100-годишнина моите колибрита още ще пораснат, ще дойдат при теб, ще кацнат в дланта ти и ти обещавам такава славеева песен! Такава песен!...
Елка Няголова

Изпрати на приятел